УМЕРЕНОСТ,
ЛЮБОВ, ВЯРА И НАДЕЖДА
„Когато мълчим, сме
неприятни, когато заговорим, ставаме смешни.”
Просто, болезнено и гениално. Една
книга в необичайния жанр сатирична антиутопия на изключителния хуморист Гари
Щейнгарт. И от нея боли, нищо че е адски забавна! Книгата излезе скоро,
заглавието е „Супертъжна истинска любовна история”.
Гари Щeйнгарт е първият
американски писател, носител на наградата „П. Г. Удхаус“ за хумористична
литература през 2011г. Тази английска награда е организирана за първи път през
2000г. от производителя на френско шампанско Болинже и издателска къща Рандъм
Хаус. В чест на английския хуморист П. Г. Удхаус, тя носи неговото име и се
присъжда за книга „уловила хумористичния дух“ на писателя. Връчвайки наградата,
директорът на фестивала и член на журито Питър Флорънс нарече книгата на
Щейнгарт „страхотна литература“ и „щура комедия“.
Истинското име на Гари
Щейнгарт е Игор. Американски писател, роден в Русия през 1972г., той произлиза
от еврейско семейство, което описва като „типично съветско“. Отведен от родителите
си в САЩ през 1979г., Гари Щейнгарт завършва средното и висшето си образование
в Ню Йорк. Засега има три книги зад гърба си, живее в Манхатън и преподава в
престижните Колумбийски и Принстън университети.
Както можем да очакваме от
сатирик, прочул се с „Абсурдистан“ и „Дневникът на една руска дебютантка“, и
новият му роман „Супертъжна истинска любовна история“ изобилства със смешни
ситуации до мига, в който сатирата стига до предварително очаквано дъно и
историята се превръща в едно – вече без кавички – тъжно, истинско и съвсем не
само любовно повествование. Разказ, в който чувствата отново надделяват над
разума, за да разкрият една суперистинска житейска история, в която всеки рано
или късно е губещ.
„Супертъжна истинска любовна
история“ e третата му книга, в която водещото чувство е притеснението. Авторът
се притеснява за бъдещето, за евентуалния провал на демокрацията, за
деградацията на езика, за все по-навлизащата в живота ни техника. Зад паравана
на любовната история, Щейнгарт ни пренася в бъдещия Ню Йорк, където животът е
ръководен главно от новите световни сили в търговията и медиите. „Супертъжна
истинска любовна история“ е постижение в литературата, което успява да
иронизира всичко грозно в модерната епоха.
Това не е лековата закачка с
провалената романтика между Лени Абрамов и Юнис Парк. Може да наречем книгата
антиутопична, ако не бе толкова плашещо реалистична.
От начина, по който е
представен личния профил на централния персонаж си даваш сметка за какъв стил
става дума:
ЛЕНИ АБРАМОВ п. к 10002, град
Ню Йорк, щат Ню Йорк. Среден годишен доход през последните пет години $289 420
обвързани с юана, в горните 19 процента на разпределението на доходите в САЩ.
Моментно кръвно налягане 120 на 70. Кръвна група 0. Трийсет и девет годишен,
очаквана продължителност на живота осемдесет и три (47 на сто от тази
продължителност изтекла; 53 на сто остават). Заболявания: висок холестерол,
депресия. Роден: п. к. 11376, Флъшинг, Ню Йорк. Баща: Борис Абрамов, роден в
Москва, Свято Петро Русия; майка: Галя Абрамова, родена в Минск, Беларус Васалство.
Заболявания на родителите: висок холестерол, депресия. Сборни активи: $9 353
000 необвързани с юана, недвижим имот Е 607 на Гранд Стрийт 575, $1 150 000
обвързани с юана. Пасиви: ипотека $560 330. Покупателна способност: $1 200 000
годишно необвързани с юана. Потребителски профил: хетеросексуален, не-спортен,
неавтомобилизиран, нерелигиозен, не-двупартиен. Сексуални предпочитания:
нискофункционални азиатки/корейки и бели/ ирландо-американки от семейства с
ниска нетна стойност; индикатор за малтретиране през детството: включен;
индикатор за ниско самочувствие: включен.
А ако ви интересува какво
работи Лени - ами промоцира вечен живот – презумпцията е, че всички американци
копнеят за такъв. Да, САМО всички
американци, защото когато го командироват в Рим да търси ИВНС „Индивиди с
висока нетна стойност”, за по-кратко „животолюбци”, Лени установява, че
европейците съвсем не са болни на тема „всичко тече, и моят живот изтича”.
„Никога, никога няма да умра” е смелата и
безапелативна заявка, която Лени Абрамов поставя и ако някой се съмнява в
думите да „върви по дяволите”. И когато надживее земята и напусне привичното й
лоно, ще вземе със себе си спомена за Пантенонът, защото нищо не би могло да
омаловажи Пантенонът – „...творение на примитивния човек” към „...първите му
копнежи за безсмъртие, дисциплината и всеотдайността му”. Да си безсмъртен
означава „егоизъм, нищо друго”. Въпреки поставената заявка, Лени признава пред
себе си, че е слаб, слабостта във всяко едно отношение е неговото проклятие в
„свят, който признава само невероятно изваяните фигури”.
Сякаш светът на Щейнгарт е
възможното ни утре. Момичетата от романа носят дънки тип „лучена ципа”,
сканират за секунда кредитния рейтинг на мъжете и когато не пазаруват, бъбрят в
„глобалтийнс”. Всички снимат, почти никой не чете, мозъците стават все по-гладки,
книги, вече не съществуват, американците харчат по-голямата част от времето
си в гледане на видео на своите iPhone-подобни “apparats” и страната е на ръба
на пълен колапс.
На връщане от Рим, когато
Абрамов измъква от ръчния си багаж „опърпано томче на Чехов” и започва да чете
повестта „Три години-историята на непривлекателния, но пък почтен Лаптев, син
на богат московски търговец, влюбен в красивата и много по-млада от него Юлия”,
история, подобна на неговите любовни вълнения към Юнис, един от пътниците в
самолета, хвърляйки му убийствен поглед казва: „Пич тая гадост вони на мокри на
чорапи” и осъзнавайки за пореден път, че книгите служат единствено за
„подпирачки на врати”, Лени „запечатва” книгата си обратно в багажа.
Абрамов живее в свят, в който
вместо скрита реклама в текстовете, медиите пробутват скрит текст в рекламите.
Юанът е силната валута и военизирана Америка трепери преди посещението на
върховния китайски банкер. Младостта и красотата са религия, тежко им на
отлъчените. А какво става с бляна за безсмъртие и нанотехнологиите? Те са от
корпоративен интерес, обаче не завиждайте на милионерите...
И така, пренасяме се в Ню
Йорк на близкото бъдеще – „ос на лайфстайла, град трофей”. САЩ са си обикновена
авторитарна държава, в която на власт е т.нар. Двупартийна партия (бореща се за
възстановяване на американщината), доларът е обвързан т.е. зависим от юана,
технологиите позволяват буквално да „сканираш” персоналности (доколкото такива
има), а любовта е по-условна от всякога. На този антиутопичен фон Лени се
влюбва „супертъжно” и истински в младата корейка Юнис Парк. Лени иска да живее
вечно, но най-вече копнее да обича Юнис. И за известно време успява въпреки
традиционните затруднения, дължащи се на възрастовата им разлика, етническия
произход и нововъзникналите пречки, породени от съвременната им култура.
Вдъхновен от нестихващата си любов към Юнис, Лени пише „Стратегия за
краткосрочно оцеляване, предхождащо безсмъртието след завръщането си в Ню Йорк
подир европейското фиаско”, в която стратегия 3 точка гласи: „Обичай Юнис......Направи
така, че нейният потенциал за доброта да засили щастието ти!!! После я моли да
дойде в Ню Йорк и я направи набързо своя принудителна любовница, предпазлива спътница
и красива млада съпруга.”
Усетът за неловките моменти в
общуването между хората и черният хумор са друг инструмент, с който Щейнгард
описва емоционалните преживявания на главния си герой, който „копнее да е
някъде, където няма „изобилие от данни и от младост”.
И ако някой си мисли, че „Супертъжна
истинска любовна история“ е един депресиращ разказ, за неуспялата във времето
любов между Лени и Юнис веднага отбелязвам, че разказаната от Щейнгард
супертъжната любовна история е само фон. Фон, на който по пътя наречен „живот”
са разказани пропуснати възможности, загубени ценности в името на една утопия
към безсмъртие, въпреки ясната представа, че „в крайна сметка природата просто
отказва да се подчини”.
„Супертъжна истинска любовна
история“ не е разказ за вечната борба между доброто и злото, а затова как се
разпадат устоите на една цивилизация, как всички хора са подчинени единствено и
само на желанието да си удовлетворят плътските си нагони, жертвайки духовното.
Това е суперистински разказ за любовта, която е нетрайна спойка от сексуално
привлекателни принадлежности плюс интереси и когато интересите изчезнат,
изчезва и любовта. Разказ, който трябва да бъде не само прочетен, но и
препрочитан, за да ни напомня макар и на моменти вулгарно, че по пътя наречен „живот”
не трябва да жертваме духовното за сметка на материалното, защото за „умереност
и вяра не знам, но всеки от нас се нуждае от любов и надежда”.
