СУПЕРТЪЖНА ИСТИНСКА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ

УМЕРЕНОСТ, ЛЮБОВ, ВЯРА И НАДЕЖДА

„Когато мълчим, сме неприятни, когато заговорим, ставаме смешни.”

 Просто, болезнено и гениално. Една книга в необичайния жанр сатирична антиутопия на изключителния хуморист Гари Щейнгарт. И от нея боли, нищо че е адски забавна! Книгата излезе скоро, заглавието е „Супертъжна истинска любовна история”.

Гари Щeйнгарт е първият американски писател, носител на наградата „П. Г. Удхаус“ за хумористична литература през 2011г. Тази английска награда е организирана за първи път през 2000г. от производителя на френско шампанско Болинже и издателска къща Рандъм Хаус. В чест на английския хуморист П. Г. Удхаус, тя носи неговото име и се присъжда за книга „уловила хумористичния дух“ на писателя. Връчвайки наградата, директорът на фестивала и член на журито Питър Флорънс нарече книгата на Щейнгарт „страхотна литература“ и „щура комедия“.

Истинското име на Гари Щейнгарт е Игор. Американски писател, роден в Русия през 1972г., той произлиза от еврейско семейство, което описва като „типично съветско“. Отведен от родителите си в САЩ през 1979г., Гари Щейнгарт завършва средното и висшето си образование в Ню Йорк. Засега има три книги зад гърба си, живее в Манхатън и преподава в престижните Колумбийски и Принстън университети.

Както можем да очакваме от сатирик, прочул се с „Абсурдистан“ и „Дневникът на една руска дебютантка“, и новият му роман „Супертъжна истинска любовна история“ изобилства със смешни ситуации до мига, в който сатирата стига до предварително очаквано дъно и историята се превръща в едно – вече без кавички – тъжно, истинско и съвсем не само любовно повествование. Разказ, в който чувствата отново надделяват над разума, за да разкрият една суперистинска житейска история, в която всеки рано или късно е губещ.

„Супертъжна истинска любовна история“ e третата му книга, в която водещото чувство е притеснението. Авторът се притеснява за бъдещето, за евентуалния провал на демокрацията, за деградацията на езика, за все по-навлизащата в живота ни техника. Зад паравана на любовната история, Щейнгарт ни пренася в бъдещия Ню Йорк, където животът е ръководен главно от новите световни сили в търговията и медиите. „Супертъжна истинска любовна история“ е постижение в литературата, което успява да иронизира всичко грозно в модерната епоха.

Това не е лековата закачка с провалената романтика между Лени Абрамов и Юнис Парк. Може да наречем книгата антиутопична, ако не бе толкова плашещо реалистична.

От начина, по който е представен личния профил на централния персонаж си даваш сметка за какъв стил става дума:

ЛЕНИ АБРАМОВ п. к 10002, град Ню Йорк, щат Ню Йорк. Среден годишен доход през последните пет години $289 420 обвързани с юана, в горните 19 процента на разпределението на доходите в САЩ. Моментно кръвно налягане 120 на 70. Кръвна група 0. Трийсет и девет годишен, очаквана продължителност на живота осемдесет и три (47 на сто от тази продължителност изтекла; 53 на сто остават). Заболявания: висок холестерол, депресия. Роден: п. к. 11376, Флъшинг, Ню Йорк. Баща: Борис Абрамов, роден в Москва, Свято Петро Русия; майка: Галя Абрамова, родена в Минск, Беларус Васалство. Заболявания на родителите: висок холестерол, депресия. Сборни активи: $9 353 000 необвързани с юана, недвижим имот Е 607 на Гранд Стрийт 575, $1 150 000 обвързани с юана. Пасиви: ипотека $560 330. Покупателна способност: $1 200 000 годишно необвързани с юана. Потребителски профил: хетеросексуален, не-спортен, неавтомобилизиран, нерелигиозен, не-двупартиен. Сексуални предпочитания: нискофункционални азиатки/корейки и бели/ ирландо-американки от семейства с ниска нетна стойност; индикатор за малтретиране през детството: включен; индикатор за ниско самочувствие: включен.

А ако ви интересува какво работи Лени - ами промоцира вечен живот – презумпцията е, че всички американци копнеят за такъв. Да, САМО всички американци, защото когато го командироват в Рим да търси ИВНС „Индивиди с висока нетна стойност”, за по-кратко „животолюбци”, Лени установява, че европейците съвсем не са болни на тема „всичко тече, и моят живот изтича”.

 „Никога, никога няма да умра” е смелата и безапелативна заявка, която Лени Абрамов поставя и ако някой се съмнява в думите да „върви по дяволите”. И когато надживее земята и напусне привичното й лоно, ще вземе със себе си спомена за Пантенонът, защото нищо не би могло да омаловажи Пантенонът – „...творение на примитивния човек” към „...първите му копнежи за безсмъртие, дисциплината и всеотдайността му”. Да си безсмъртен означава „егоизъм, нищо друго”. Въпреки поставената заявка, Лени признава пред себе си, че е слаб, слабостта във всяко едно отношение е неговото проклятие в „свят, който признава само невероятно изваяните фигури”.

Сякаш светът на Щейнгарт е възможното ни утре. Момичетата от романа носят дънки тип „лучена ципа”, сканират за секунда кредитния рейтинг на мъжете и когато не пазаруват, бъбрят в „глобалтийнс”. Всички снимат, почти никой не чете, мозъците стават все по-гладки, книги, вече не съществуват, американците харчат по-голямата част от времето си в гледане на видео на своите iPhone-подобни “apparats” и страната е на ръба на пълен колапс.

На връщане от Рим, когато Абрамов измъква от ръчния си багаж „опърпано томче на Чехов” и започва да чете повестта „Три години-историята на непривлекателния, но пък почтен Лаптев, син на богат московски търговец, влюбен в красивата и много по-млада от него Юлия”, история, подобна на неговите любовни вълнения към Юнис, един от пътниците в самолета, хвърляйки му убийствен поглед казва: „Пич тая гадост вони на мокри на чорапи” и осъзнавайки за пореден път, че книгите служат единствено за „подпирачки на врати”, Лени „запечатва” книгата си обратно в багажа.

Абрамов живее в свят, в който вместо скрита реклама в текстовете, медиите пробутват скрит текст в рекламите. Юанът е силната валута и военизирана Америка трепери преди посещението на върховния китайски банкер. Младостта и красотата са религия, тежко им на отлъчените. А какво става с бляна за безсмъртие и нанотехнологиите? Те са от корпоративен интерес, обаче не завиждайте на милионерите...

И така, пренасяме се в Ню Йорк на близкото бъдеще – „ос на лайфстайла, град трофей”. САЩ са си обикновена авторитарна държава, в която на власт е т.нар. Двупартийна партия (бореща се за възстановяване на американщината), доларът е обвързан т.е. зависим от юана, технологиите позволяват буквално да „сканираш” персоналности (доколкото такива има), а любовта е по-условна от всякога. На този антиутопичен фон Лени се влюбва „супертъжно” и истински в младата корейка Юнис Парк. Лени иска да живее вечно, но най-вече копнее да обича Юнис. И за известно време успява въпреки традиционните затруднения, дължащи се на възрастовата им разлика, етническия произход и нововъзникналите пречки, породени от съвременната им култура. Вдъхновен от нестихващата си любов към Юнис, Лени пише „Стратегия за краткосрочно оцеляване, предхождащо безсмъртието след завръщането си в Ню Йорк подир европейското фиаско”, в която стратегия 3 точка гласи: „Обичай Юнис......Направи така, че нейният потенциал за доброта да засили щастието ти!!! После я моли да дойде в Ню Йорк и я направи набързо своя принудителна любовница, предпазлива спътница и красива млада съпруга.”

Усетът за неловките моменти в общуването между хората и черният хумор са друг инструмент, с който Щейнгард описва емоционалните преживявания на главния си герой, който „копнее да е някъде, където няма „изобилие от данни и от младост”.

И ако някой си мисли, че „Супертъжна истинска любовна история“ е един депресиращ разказ, за неуспялата във времето любов между Лени и Юнис веднага отбелязвам, че разказаната от Щейнгард супертъжната любовна история е само фон. Фон, на който по пътя наречен „живот” са разказани пропуснати възможности, загубени ценности в името на една утопия към безсмъртие, въпреки ясната представа, че „в крайна сметка природата просто отказва да се подчини”.

„Супертъжна истинска любовна история“ не е разказ за вечната борба между доброто и злото, а затова как се разпадат устоите на една цивилизация, как всички хора са подчинени единствено и само на желанието да си удовлетворят плътските си нагони, жертвайки духовното. Това е суперистински разказ за любовта, която е нетрайна спойка от сексуално привлекателни принадлежности плюс интереси и когато интересите изчезнат, изчезва и любовта. Разказ, който трябва да бъде не само прочетен, но и препрочитан, за да ни напомня макар и на моменти вулгарно, че по пътя наречен „живот” не трябва да жертваме духовното за сметка на материалното, защото за „умереност и вяра не знам, но всеки от нас се нуждае от любов и надежда”.